Град Сърница е разположен между Велийшко-Виденишкия дял и Дъбраш в един от най-привлекателните райони на Западните Родопи. Този чаровен кът от родината ни е неповторим като пейзаж и геоморфоложка форма. Покрай града минава р. Доспат, която се влива в едноименния язовир, който е с дължина 18 км. Средната надморска височина е 1250 метра.
На юг срещу града се издига стръмния склон на рида Дъбраш, очертан от плоско заравнено било по което се издигат върховете: Розов връх(Гюлтепе), Каракая, Беслет(най-високия 1938 м.), Каялийски връх, Ранча, Унген, Арсъзтепе, Чаерджик, Доганчукур, Каука и др. Откъм, североизток се спускат полегатите склонове на Велиишко-Виденишкия дял по посока северозапад-югоизток, прорязан от множеството долове. В този дял се издигат върховете Велийца (1712) Черно връх, Малък Гаргалък, Голям Гаргалък, Малтепе и Келтепе, гъсто обрасли с можеби най-хубавите гори.
Стръмният до над 45º склон на рида Дъбраш, който отделя котловината в югозападна посока е най-импозантната форма в целите Западни Родопи. Той е почти праволинеен по форма и дълъг около 40 км. с общо взето, изпъкнала форма, в която се измерва до 70 м. относителна височина между основата на наносните конуси и горният край на откоса. Това е типичния разседен откос, много слабо фоцентиран, от една страна, защото е сравнително млад.
Геоморфоложкото развитие на района около гр. Сърница е неразделно свързан с геоморфоложкото развитие на Западните Родопи, а то е резултат на неколкократни издигания, разделени от спокойни периоди между тях, по време на които са се оформили обширни заравнености.
Съвременния релеф на територията на гр. Сърница е бил оформен от различните денудационни процеси. Тук не е имало заледяване през четвъртичния период, затова в двата рида липсват онези скални зъбери и стеснени, непрестъпни заострени била и глациални форми, които срещаме в съседните планини Рила и Пирин. Затова тук са присъщи заравнените била, които придават своеобразния и успокояващ чар, непознат на другите български планини.
Средният годишен брой на безоблачните дни са 168. Валежната сума е висока през пролетта и зимата, а в края на лятото и началото на есента понякога засушава. Има изобилни снеговалежи . Есента е топла и приятна, пролетта е влажна, но настъпва със закъснение. Тези климатични особености се дължат на голямата надморска височина , но са в зависимост от циркулационните условия на Средиземноморския басейн. Голяма част от зараждащите се там въздушни течения проникват по долината на р. Места и през сравнително ниските била на планините на юг от котловината. Валежите се характеризират с редица особености на преходносредиземноморския климат, като са най-обилни през есента, а минимални през август и септември.
Покрай града минава река Доспат, която отводнява едноименната котловина. Тя е ляв приток на р. Места и извира в подножието на Розов връх. По важни притоци на реката в близост до Сърница са Широк дол, Бегов дол, Барбунски дол, Дерменка, Усоина река, Тахталийски дол, Гюмюж дер, Караасан дере, Боров дол, Камен дол, Кървав дол, Аиски дол, и др. Те не пресъхват през цялата година. В близост до града ни стигат водите на язовир „Доспат” едно от най- големите изкуствени езера в нашата страна, построен през 1961-1968 год. Днес водите му се използуват за електродобив, напояване, за спортен риболов, гребна база на ССУ „В. Левски” гр. Пловдив.
В преброяването на населението през 1910 Сърница я няма като самостоятелно селище.До 1947 село Сърница е към Девинска околия. Сърница е самостоятелна община (1979-1987 г.), вкл. селата Медени поляни и Побит камък. С Указ на ДС на НРБ N 3005 от 6 окт. 1987 г. Сърнишка община се закрива и се присъединява с включените в нея населени места към Велинградска община. Сърница е обявен от село за град с Решение N 641 от 12. 09. 2003г. Сърница е второто по големина населено място в община Велинград след село Драгиново. Населението му е българо-мохам., живеещи в 870 жилища, с 14.7 кв2 жилищна площ на 1 ж.
Сърница има кадастрален, регулационен и нивелетен план, водоснабдено (1933), електрифицирано (1957), има канализация, АТЦ с 1200 поста.
